Старият фенер

         Последният намек за живописния, приказен град, се беше приютил на един малък, притихнал площад, който изглеждаше винаги така, сякаш преди секунди дъждът си е отишъл от него. На площада имаше магазин с лакомства и причудливи играчки, който често се превръщаше в дом за смях и вълшебства, които само детските очи можеха да съзрат, кафене, където големите можеха да се правят на заети с важни само за тях разговори, и странноприемница, за която никой не си спомняше кога е напусната от последния си гост. Не му липсваше, разбира се, и фонтан, който даваше вид, че някога е създавал истински спектакли с вода, музика и светлина.

        Никой не си спомняше и кога е утихнал смехът в магазинчето, кога е изядена последната изкушаваща сетивата с топящия се по небцето шоколад, пастичка, придружаваща чашка с ароматно кафе. Приказният град спеше от незапомнени времена. А старият фенер, който къпеше малката, утихнала уличка в златисти оттенъци, чакаше. Всеки момент трябваше да дойде.

        Далия се появи, неочаквано и за самата нея, на няколко метра от фонтана.

        - Ехооо? - гласът й прокънтя изплашено и любопитно.

        - Тихо, ще го събудиш!

        - Какво? - извика тихо и пристъпи още няколко крачки напред.

        - Ще го събудиш. Не, че това не е задачата ни, но преди това трябва да посвършим малко работа, двамата с теб.

        Като видя кой разговаря с нея, за Далия всичко си дойде на мястото, уплахата й убедително отстъпи място на любопитството. През погледа на седемгодишния й житейски опит, изпълнен с нескончаема палитра от истории, определяни с притеснение от родителите й за леко откачени, нямаше нищо по-естествено от това да разговаря с фенер, пък бил той и стар. Още повече, че се беше родил в нейната глава.

        - А, здрасти, ти ли си бил? Светиш точно както трябва да свети един стар фенер и старееш точно както...

        - Благодаря, старая се! Сега трябва...

        - Фонтанът да не е на турне, никакъв го няма!

        - Ей го там, ама сега...

        - Ей го там, обаче мълчи. Трябва да пее и да свети, но да свети не като стар фенер, а като пеещ...

        - ... фонтан. Знам. И пееше, и светеше, но от известно време насам...

        - От колко време? Него ли трябва да събуждаме? Фонтанееееее!

        - Не, не, не него! Тихо, че ще го събудиш!

        - Спокойно, на тоя фонтан уши не съм му слагала.

        - Градът ще събудиш - приказния град.

        - Не виждам никакъв град тук, само площад, който дори не е приказен, а заспал, с още по-заспал фонтан! А, да, и затворен магазин. Дали има в него от ония бонбони с лешници, малиново сладко, копър, черен пипер и отлежало вино, реколта 1398 г. в тях?

        -  Не съм сигурен дали по това време е имало производство на вино, нито дали ги има тия бонбони, за които съм още по-малко сигурен дали бих опитал, ако можех да ям, но, да, магазинът е затворен, в странноприемницата няма странници от много, много време насам. Градът спи, откакто забрави за него. Спомняш ли си колко жив, романтичен, весел, цветен беше?

      - Охх, този град ли? И е останал само площадът? Имах много да уча, домашни, уроци по пиано, уроци по математика, уроци, уроци, уроци! Нямах време за града...

      - Оправдания, оправдания, оправдания! Вечер, вместо да зяпаш тъпия телевизор, можеше да рисуваш! А ти рисуваш толкова хубаво. - замечтано я погледна фенерът.

     - Рисувам аз, разправяй го това на учителката ми по рисуване в училище. Знаеш ли, че тя, всъщност, е таралеж. Женски. Има градина с маргаритки, моркови и люлка, закачена за клона на един дъб, обаче са я омагьосали за трийсет години да приеме образа на учителка по рисуване и сега само ме тормози, че не държа четката правилно.

      - Права е! Не само четката, и палитрата не държиш правилно, в случай че не объркаш палитрата с поставката за моливи. Не ставаш за художник, но умееш на рисуваш истории. Да, откачени, както казват майка ти и баща ти, но все пак, толкова красиви истории. Този град оживя, благодарения на тях, на теб, и сега само ти и аз можем да го събудим, но преди това трябва да го нарисуваме отново. Този път може да се получи още по-хубав отпреди!

      - Хмм, не си нося тефтерчето, как ще си записвам... ?

      - Няма да си записваш, а ще разказваш на мен. Всяка вечер ще идваш тук и ще ми разказваш по една история. Градът отново ще се събуди, захранен от тях и пълен със смях и вълшебства, както си беше в началото.

       -  А даже и по-хубав?

       - Даже и по-хубав!

       - Кога започваме? Колко истории трябва да ти разкажа? - оживи се Далия.

       - Започваме утре вечер. А за това колко истории ще са му нужни, градът сам ще ни подскаже. Сега е време да ставаш за училище. До утре вечер!

       Далия изчезна толкова внезапно, колкото се появи, но с много по-широка усмивка на лицето, а фенерът остана в търпеливо очакване на първата история.