Старият фенер

         Последният намек за живописния, приказен град, се беше приютил на един малък, притихнал площад, който изглеждаше винаги така, сякаш преди секунди дъждът си е отишъл от него. На площада имаше магазин с лакомства и причудливи играчки, който често се превръщаше в дом за смях и вълшебства, които само детските очи можеха да съзрат, кафене, където големите можеха да се правят на заети с важни само за тях разговори, и странноприемница, за която никой не си спомняше кога е напусната от последния си гост. Не му липсваше, разбира се, и фонтан, който даваше вид, че някога е създавал истински спектакли с вода, музика и светлина.

        Никой не си спомняше и кога е утихнал смехът в магазинчето, кога е изядена последната изкушаваща сетивата с топящия се по небцето шоколад, пастичка, придружаваща чашка с ароматно кафе. Приказният град спеше от незапомнени времена. А старият фенер, който къпеше малката, утихнала уличка в златисти оттенъци, чакаше. Всеки момент трябваше да дойде.

        Далия се появи, неочаквано и за самата нея, на няколко метра от фонтана.

        - Ехооо? - гласът й прокънтя изплашено и любопитно.

        - Тихо, ще го събудиш!

        - Какво? - извика тихо и пристъпи още няколко крачки напред.

        - Ще го събудиш. Не, че това не е задачата ни, но преди това трябва да посвършим малко работа, двамата с теб.

        Като видя кой разговаря с нея, за Далия всичко си дойде на мястото, уплахата й убедително отстъпи място на любопитството. През погледа на седемгодишния й житейски опит, изпълнен с нескончаема палитра от истории, определяни с притеснение от родителите й за леко откачени, нямаше нищо по-естествено от това да разговаря с фенер, пък бил той и стар. Още повече, че се беше родил в нейната глава.

        - А, здрасти, ти ли си бил? Светиш точно както трябва да свети един стар фенер и старееш точно както...

        - Благодаря, старая се! Сега трябва...

        - Фонтанът да не е на турне, никакъв го няма!

        - Ей го там, ама сега...

        - Ей го там, обаче мълчи. Трябва да пее и да свети, но да свети не като стар фенер, а като пеещ...

        - ... фонтан. Знам. И пееше, и светеше, но от известно време насам...

        - От колко време? Него ли трябва да събуждаме? Фонтанееееее!

        - Не, не, не него! Тихо, че ще го събудиш!

        - Спокойно, на тоя фонтан уши не съм му слагала.

        - Градът ще събудиш - приказния град.

        - Не виждам никакъв град тук, само площад, който дори не е приказен, а заспал, с още по-заспал фонтан! А, да, и затворен магазин. Дали има в него от ония бонбони с лешници, малиново сладко, копър, черен пипер и отлежало вино, реколта 1398 г. в тях?

        -  Не съм сигурен дали по това време е имало производство на вино, нито дали ги има тия бонбони, за които съм още по-малко сигурен дали бих опитал, ако можех да ям, но, да, магазинът е затворен, в странноприемницата няма странници от много, много време насам. Градът спи, откакто забрави за него. Спомняш ли си колко жив, романтичен, весел, цветен беше?

      - Охх, този град ли? И е останал само площадът? Имах много да уча, домашни, уроци по пиано, уроци по математика, уроци, уроци, уроци! Нямах време за града...

      - Оправдания, оправдания, оправдания! Вечер, вместо да зяпаш тъпия телевизор, можеше да рисуваш! А ти рисуваш толкова хубаво. - замечтано я погледна фенерът.

     - Рисувам аз, разправяй го това на учителката ми по рисуване в училище. Знаеш ли, че тя, всъщност, е таралеж. Женски. Има градина с маргаритки, моркови и люлка, закачена за клона на един дъб, обаче са я омагьосали за трийсет години да приеме образа на учителка по рисуване и сега само ме тормози, че не държа четката правилно.

      - Права е! Не само четката, и палитрата не държиш правилно, в случай че не объркаш палитрата с поставката за моливи. Не ставаш за художник, но умееш на рисуваш истории. Да, откачени, както казват майка ти и баща ти, но все пак, толкова красиви истории. Този град оживя, благодарения на тях, на теб, и сега само ти и аз можем да го събудим, но преди това трябва да го нарисуваме отново. Този път може да се получи още по-хубав отпреди!

      - Хмм, не си нося тефтерчето, как ще си записвам... ?

      - Няма да си записваш, а ще разказваш на мен. Всяка вечер ще идваш тук и ще ми разказваш по една история. Градът отново ще се събуди, захранен от тях и пълен със смях и вълшебства, както си беше в началото.

       -  А даже и по-хубав?

       - Даже и по-хубав!

       - Кога започваме? Колко истории трябва да ти разкажа? - оживи се Далия.

       - Започваме утре вечер. А за това колко истории ще са му нужни, градът сам ще ни подскаже. Сега е време да ставаш за училище. До утре вечер!

       Далия изчезна толкова внезапно, колкото се появи, но с много по-широка усмивка на лицето, а фенерът остана в търпеливо очакване на първата история.

Коронка

Този текст написах през есента на 2006-а година, във връзка с нещо като конкурс. Повече е кратък, отколкото разказ, но предполагам, че по-скоро принадлежи към този блог. Тук го публикувам с леки редакции.

Аз съм д-р Керпеденов, стоматолог. От малък си ме влече медицината. Първо си мечтаех да стана мозъчен хирург, но тате ме спря:

- Сине, това мозъчната хирургия е несигурна работа. У пациентите си я намериш мозък, я не, ама я колко зъби има из устите им!

Мъдър човек беше тате. Отиде си. Мозъчен удар…

Послушах го и станах стоматолог. Оттогава често ме питат дали ваденето на зъб боли. Какво да ви кажа, веднъж докато вадих зъба на една пациентка, си навехнах ръката и… болеше! Впоследствие се оказа, че вместо зъб, съм й извадил ребро. И до днес получавам благодарствени писма от нея, заради това, че съм я направил по-вталена, и картички за Св. Валентин, подписани с “Целувки: Шер”.

Най голямата ми гордост, обаче, са моите коронки, особено последната - фина изработка от злато, инкрустирана с камъни Сваровски. Пациенът, на когото трябваше да я поставя, дойде, седна на зъболекарския стол и когато му заявих:

- Господине, на този зъб ще трябва да сложим коронка…- той скочи от стола с викове:
         - О, не! Без церемонии, моля Ви! - и изхвърча от кабинета ми.

Посърнах. Моят шедьовър щеше да остане неизползван. Толкова безсънни, трудови нощи отиваха на вятъра…

Изведнъж светлината от зъболекарската лампа се отрази в нещо лъскаво. Погледнах отблизо – джиесем! Е, вярно, не бях попадал на такъв пациент досега, но аз съм професионалист и съм длъжен да лекувам всичко, което попадне на стола ми. Затова отворих капака на джиесема и започнах прегледа. Веднага се натъкнах на огромен кариес – копчето с цифрата 5 липсваше. Чудех се какъв материал пломба ще е подходящ в този случай, когато отговорът проблесна от витрината ми, където държах своите произведения, а сред тях  и изящната си коронка.

Без миг колебание я взех и с присъщата си сръчност я поставих на джиесема, с което сложих край на тежката му кариеста съдба.

Сега този джиесем ми носи много късмет. Всички пациентки се редят пред моя кабинет. Една от тях веднъж дори ми сподели:

- Докторе, смс-те които ми изпращате от Вашия джиесем, имат най-ослепителните усмивки!

- Как иначе? – заявих аз с гордост – С тази коронка!

Честито, Вие сте абониран!

Рая се събуди на ново място, което щеше да бъде непознато, ако не го беше рисувала толкова нощи насън. Нейната обетована земя, превърнала се в реалност. Най-важното сега беше да успее да я запази. Имаше два месеца. След това или оставаше нейна завинаги, или трябваше да си плати.

Когато получи първия от поредицата мейли, преди месец и половина, го прехвърли в кошчето, заедно с всички други лесни печалби от лотарии, промоции и абсурдни обещания. Няколко седмици по-късно, преди да изтрие с досада появилото се за пореден ден вече познато заглавие, получи телефонно обаждане:

- Този път не го трий. Последен шанс!

- Коя сте Вие? Откъде имате...

- Прочети и ще разбереш.

Предпочиташе да вярва, че е отворила писмото повече от любопитство, отколкото от желание незабавно да се подчини на непознатата. Най-после прочете това, което многократно пренебрегваше:

Заглавие: Честито, Вие сте абониран!

Съобщение: Здравей, Рая! Моята лотария избра теб (о, стига глупости, значи все пак става дума за поредната идиотска лотария...), с което получаваш правото на безплатен абонамент за Програмата ми. Трябва да я инсталираш на компютъра си и ще получиш всичко, наистина Всичко, за което някога си мечтала. Пълна промяна, изцяло нов живот. Веднъж инсталирана, програмата започва да работи за теб. Още на следващата сутрин, ще се събудиш на мястото, където винаги си си представяла, че трябва да живееш, и това е само началото. Изненадите тепърва предстоят! Звучи налудничаво, но ти напомням, че е безплатно. Други плащат милиони, само за да се домогнат до демото. Ти ще имаш възможност да се наслаждаваш на пълната версия. Давам ти пробен период от два месеца и всичко, което придобиеш тогава, остава завинаги твое. Единственото условие е, по това време да не се свързваш с никого, по никакъв повод, от сегашния си живот. Нарушиш ли условието, дори и само веднъж, ще трябва да си платиш. Желая ти успех!

Рая почти се изкуши да се отърве от преситеното с нелепости писмо. Някаква си програма ще й промени живота, как ли пък не. Сякаш може да й намери по-добре платена работа, далеч от неграмотния й шеф, да внуши повече решителност на гаджето й, което вече пета година не се сещаше и намек за предложение да й направи. Той дори не подозираше, че е започнала да търси, макар и само в мислите си, онзи стабилен, силен мъж, който е безупречен във всяко отношение и с когото ще си имат четири здрави дечица, е, добре, де, може и само три.

Улови се, че гледа инсталационния файл. Пълна промяна, изцяло нов живот. Никаква връзка с никого от сегашния. Струваше ли да се свързва с когото и да било от живота, който познаваше? Ако това изобщо е живот.

Натисна “Инсталирай” и отиде да спи. Събуди се на ново място, в нейната обетована земя, където винаги си бе представяла, че трябва да живее. Изненадите тепърва предстояха.

* * *

- Коя сте Вие, какво правите тук?

- Рая, Рая... бива ли такъв груб тон, след като напълно безплатно ти дадох абонамент за програмата ми?

- Какво искаш? Как влезе?

- О, вече минахме на “ти”, както е тръгнало, скоро ще бъдем първи приятелки. Крайно време е да се представя - аз съм Айра. Спомняш ли си правилото? Никакво свързване с никого от сегашния ти живот...

- … с никого не съм... - и тогава се сети за проклетия смс, с който плащаше сметката за интернет. Изпрати го толкова механично, че едва сега изплува споменът за действието й.

- Да, и смс-ът е свързване с някого, нищо, че може никога да не си го виждала. Знаеш ли, Рая, винаги съм си мечтала да работя за някого, който няма да се хваща за всяка моя запетайка, да ми следи правописа, все едно е най-важното нещо на света. Както и за мъж, който и след пет години няма да ме занимава с банални прояви на романтика, като предложения за брак. За разлика от теб, аз прочетох писмото веднага. Точно така, лотарията избира и други. Познай чий живот ми се падна, когато инсталирах програмата? Признавам ти, добре си живяла. Какво не ти е харесвало? Престижната ти работа и онзи, безупречния, повече щастие ли ти донесоха? Не се оказа чак толкова безупречен, а?

- Айра, гости ли имаш? - в стаята влезе жена, която по всичко приличаше на майката на Рая. Усмивката й, обаче, не подсказваше да е разпознала дъщеря си, която сега бе натрапник в собствения си дом.

По-късно, докато вечеряше с безупречния си съпруг, сякаш оживял от мечтите й, към когото не изпитваше и капчица чувства, още чуваше последните думи на Айра:

- Сега всичко твое е мое завинаги, Рая. Казах ти, че ще си платиш.

Kinder Surprise

- Казвам се Емил Мишевски и съм счетоводител. Работя във фирма с над петстотин човека, с повечето от които дори не съм запомнил, че съм се разминал по коридорите. Преди месеци трябваше да бъда повишен в заместник главен, а малко по-късно и в главен, но вместо това миналата седмица бях уволнен. Нямаше да се случи нито това, нито предстоящият развод с жена ми, ако си бях купил обичайния малък шоколад с лешници, вместо Kinder Surprise.
- Не виждам разликата, и в двата случая говорим за шоколад и пристрастяване. Поканих Ви да участвате в групов сеанс, за да се убедите, че няма нищо срамно да си признаете открито, че...
- Разликата е в играчките.
- Мания по играчки... Да, имах подобен случай преди...
- Оставете маниите. Знаете ли колекцията с пиратите призраци? Разбира се, че не. Изобщо не е пускана в продажба, но въпреки това успях да я събера – целия екипаж!
- Сигурно ценителите много Ви завиждат, когато я видят. Такава рядкост!
- Доктор Пранджев, тази колекция не е рядкост, тя не съществува. Не би трябвало да съществува.
- Тогава...
- Не е пускана в продажба, защото е била унищожена веднага след производството. Работата е в това, че и шоколадовото яйце, което купих от кварталната бакалия, не би трябвало да бъде там. То е като да видите костюмар на нудистки плаж. Струва ви се нелеп, но нещо ви дърпа да заговорите точно него...
- Заговорил сте яйцето?
- Не, само го купих. И оттам се обърна всичко. Не знам дали съм имал избор да спра след първото яйце, но и без това вече е късно. Ако не събера последната част от кораба до десет дни, броено от днес, ще бъда отвлечен от сто деветдесет и девет пирата на остров Клорегос и ще бъда държан там в плен...
- Кой остров?
- Все едно, няма го на картата.
- О, да, трябваше да се досетя. А този кораб?
- С него трябва да отплават до магическия континент, където е техният дом. Предполагам, че е заровено и съкровище.
- Аха. Да разбирам, значи, че за Вас е важно да откриете тази последна част от кораба, защото искате да тръгнете заедно с екипажа и да вземете дял от съкровището...
- Абсурд! Как ще пътувам? На 31-и ми е годишното приключване!
- Нали бяхте уволнен?
- И още съм, но тия навици не се изкореняват лесно... Вижте, трябва да тръгвам, нямам много време.
         Тръгнах си преди десет дни от кабинета на доктор Пранджев, усещайки в гърба си остри иглички от погледите на останалите участници в групата. Всяка, забита с етикет „Смахнат, Смахнат, Смахнат”. Вие пък сте много добре, няма що! И Вие, и тоя доктор с гадните, тънки мустачки...
         Аз съм последният човек, който ще копнее за живот, изпъстрен с приключения. Обичах скучното си, подредено ежедневие. Остава ми само да се надявам, че в яйцето, което ще отворя сега, е тази заветна част от кораба и сто деветдесет и деветимата ще млъкнат най-после. Доскоро дори не подозирах, че може да съществуват толкова вариации на песента за йохохо-то и бутилката ром. Е, това е, моментът настъпи.

***

- Някой виждал ли е доктор Пранджев, дали ще имаме сеанс днес?
- По-вероятно е да нямате.
- Мишевски! Ти не трябваше ли да си на някакъв остров? Знаеш ли къде е докторът?
         Поклатих отрицателно глава, докато се отдалечавах, стиснал в шепа малката фигурка с бяла престилка и гадни, тънки мустачки. Изхвърлих по пътя жълтъка от Kinder Surprise. Да, пиратите щяха да се зарадват на доктора. Колекционерска фигурка. Такава рядкост!


13.03.2012

По релсите

      Релсите пазеха песента на отдавна отминали влакове. От стотици години никой не беше идвал насам – влаковете, децата, които играеха на криеница тук, без да има къде да се скрият, всички бяха изчезнали. Само вятърът носеше мълвата за далечни светове, съществували някога, някъде. Релсите чакаха.
Тя се появи от нищото. Не помнеше от колко време върви по релсите. В безбрежната пустош времето губи значение. Видя как градовете бяха заличени. Къщите, събирали радост и тъга край топлите вечери около масата, изчезнаха в облаци от прах. От всички онези лъскави сгради, с разпалените спорове и тостовете за успехи, останаха само сенки. 
      Останали бяха само пустошта, и тя – тази, която още вярваше. Тази, която още помнеше, че някога тук е имало живот. Живот, изпъстрен със смеха на веселата компания, сълзите на самотника, надеждата в очите на влюбеното момиче, откривателския дух на момчето от съседния двор, песента на щастливите, полета на търсещите. Тя помнеше и вярваше, че ще го върне.
- Чакахме те. – разкъсаха тишината гласовете.
- Кои сте вие? – сепна се тя. – Не очаквах да намеря никого по тези земи.
- Щом не очакваш да намериш, защо търсиш тук?
- Вървях си по пътя…
- Има много пътища, но си избрала този. Защо?
- Реших да вървя по релсите. Все пак, кои сте вие наистина? Защо ме чакате?
- Чакахме те, защото знаехме, че ще дойдеш. Ние те извикахме. 
- Защо мен?
- Защото си последната. Защото си тази, която още вярва. След всичко, което се случи. Накъде си тръгнала?
- Аз, вървя си…
- … по релсите?
- Да…
- Добре. И къде точно очакваш да те отведем?
- Не знам, не съм сигурна… Как така да ме отведете? Вие… аз с релси ли си говоря в момента?
- Ще разбереш.
Тя понечи да тръгне отново, все едно разговорът е бил само във въображението й.
- Не е от въображението ти. – върнаха се гласовете. – Седни.
Седна, въпреки съмнението си, че иска да се подчини.
- Затвори очите си. Опитай се да видиш мястото, до което искаш да стигнеш. Къде отиваш, при кого? Спомни си! Трябва да си спомниш! 
Тя затвори очи, вятърът улови ръката й, и полетяха. Прелетя над градини, които ухаеха на детство, тичаше боса из прясно окосената поляна, залюля се на люлката – високо, вискоко… изми лицето си в поточето. Тогава го видя и си спомни.
Когато отвори очите си, беше до релсите. Стори ли й се или наистина чу свирката на локомотив? Истина беше. Влакът приближаваше. Първият от стотици години насам. 
- Как е възможно? – през смях попита тя. – Тук от години…
- … не е имало влак? – довършиха в хор релсите и хората от влака. – Не идваше, защото той спира само при хора, които знаят къде искат да отидат с него. А ти вече знаеш, нали?
- Да. Вече знам.


2009 г. 

Добре дошли в света на Разказите!

Здравейте,

Преди около седмица стартирах първия си блог, в който споделям къде подредени, къде разпилени мисли, които ми е най-лесно да сложа под общото име публикации, защото ми е малко трудно да им слагам гръмки етикети, като статии, например.
Причината да си направя втори блог е в една литературна форма, към която изпитвам много силен респект - разказа. Разказът, особено краткият, е висш пилотаж в писането, който не смея да твърдя, че владея, но въпреки това ме изкушава да опитвам.
Тук ще публикувам написани от мен кратки разкази, т.е. идеята е повечето да бъдат кратки, но може да има и отклонения. Някои от историите ще бъдат по-стари, написани преди време, съответно и познати на някои от вас, други ще бъдат нови за всички.

Благодаря ви, че посетихте и този блог, пожелавам ви приятно четене! :)