По релсите

      Релсите пазеха песента на отдавна отминали влакове. От стотици години никой не беше идвал насам – влаковете, децата, които играеха на криеница тук, без да има къде да се скрият, всички бяха изчезнали. Само вятърът носеше мълвата за далечни светове, съществували някога, някъде. Релсите чакаха.
Тя се появи от нищото. Не помнеше от колко време върви по релсите. В безбрежната пустош времето губи значение. Видя как градовете бяха заличени. Къщите, събирали радост и тъга край топлите вечери около масата, изчезнаха в облаци от прах. От всички онези лъскави сгради, с разпалените спорове и тостовете за успехи, останаха само сенки. 
      Останали бяха само пустошта, и тя – тази, която още вярваше. Тази, която още помнеше, че някога тук е имало живот. Живот, изпъстрен със смеха на веселата компания, сълзите на самотника, надеждата в очите на влюбеното момиче, откривателския дух на момчето от съседния двор, песента на щастливите, полета на търсещите. Тя помнеше и вярваше, че ще го върне.
- Чакахме те. – разкъсаха тишината гласовете.
- Кои сте вие? – сепна се тя. – Не очаквах да намеря никого по тези земи.
- Щом не очакваш да намериш, защо търсиш тук?
- Вървях си по пътя…
- Има много пътища, но си избрала този. Защо?
- Реших да вървя по релсите. Все пак, кои сте вие наистина? Защо ме чакате?
- Чакахме те, защото знаехме, че ще дойдеш. Ние те извикахме. 
- Защо мен?
- Защото си последната. Защото си тази, която още вярва. След всичко, което се случи. Накъде си тръгнала?
- Аз, вървя си…
- … по релсите?
- Да…
- Добре. И къде точно очакваш да те отведем?
- Не знам, не съм сигурна… Как така да ме отведете? Вие… аз с релси ли си говоря в момента?
- Ще разбереш.
Тя понечи да тръгне отново, все едно разговорът е бил само във въображението й.
- Не е от въображението ти. – върнаха се гласовете. – Седни.
Седна, въпреки съмнението си, че иска да се подчини.
- Затвори очите си. Опитай се да видиш мястото, до което искаш да стигнеш. Къде отиваш, при кого? Спомни си! Трябва да си спомниш! 
Тя затвори очи, вятърът улови ръката й, и полетяха. Прелетя над градини, които ухаеха на детство, тичаше боса из прясно окосената поляна, залюля се на люлката – високо, вискоко… изми лицето си в поточето. Тогава го видя и си спомни.
Когато отвори очите си, беше до релсите. Стори ли й се или наистина чу свирката на локомотив? Истина беше. Влакът приближаваше. Първият от стотици години насам. 
- Как е възможно? – през смях попита тя. – Тук от години…
- … не е имало влак? – довършиха в хор релсите и хората от влака. – Не идваше, защото той спира само при хора, които знаят къде искат да отидат с него. А ти вече знаеш, нали?
- Да. Вече знам.


2009 г.